Топлия космос приема всеки. – Мисля си аз, докато АЗ полита високо нагоре. Но колко малко хора могат да се нарекат космически. Всяко съзнание се заражда в космоса, и космоса дава живот на всички, но къде си ти сега? За какво мислиш? Къде е щастието да съществуваш??? В космоса няма болни, инвалиди, изоставени и нещастни цял един живот всички летят, летят през простора, като странични наблюдатели на битието… А ти, можеш ли да летиш? За това не е нужно нищо освен да имаш себе си. Но някой теб те открадна. Някой теб те превърна в успелия нещастен човек – без крила… Къде си ти сега докато ние с космическите дъждове падаме на нова планета…
Към какво се стремиш?
Днес говорих с един астероид, той ми разказа чудна приказка за летния дъжд. Ние сме приятели с вятъра и летим към ядрото на черната дупка. Тя е толкова добра, тя е толкова силна. Чух от един зелен скакалец, че му била казала, как скоро ще се превърне в нова галактика. Почти миг и това ще стане – няколко трилиона години, какво са приятелю? Ние летим ръка за ръка с пъстра медуза и дишаме вакума. Думите свършват… Политам в нищото и се превръщам в утринен лъч самота. Сега съм сълзата в очите на бездомник. След миг съм огромен облак сияние, плач на малко дете, мирис на лавандула, убождане в петата на босо момиче…
Аз съм… А ти?
