Когато дойде лято,аз и моето семейство се отправяме далеч от големия град,там където въздухът е чист, тишината е неизмерима, а прохладата е най-големия благодат за летните жеги. Много се чудихме,къде точно да прекараме почивните си дни тази година. Знаете онези сайтове за колективно пазаруване,предлагат какви ли не примамливи оферти и този път се спряхме на дивото местенце Сабазий, Белинташ. Чувах го за първи път и понеже не разполагах с много време,само набързо мернах в Гугъл някои наистина красиви снимки на стръмни скали,старинни къщички и родопски дух,който се носи над планината. Не ми трябваше повече – събрахме багажа и на другия ден се отправихме към красивите Родопи.
Пътят до вилното селце беше малко объркващ. Не мога да си обясня,как при само един наличен тесен и трудно проходим път се обърквахме многократно и току спирахме. Всъщност с ревящо бебе, пътят и на права магистрала е объркващ, но тук като че ли наистина не можехме да налучкаме вярната посока.Оказа се,че неочаквано за нас пътят до селцето продължава в земен и трябва да се спре и да се върви пеша.
Слязохме от колата и потеглихме по стръмна пътека сред дърветата. Като любители на природата това не би могло да ни стресне нито притесни, но по неизвестни причини, някаква невидима сила натискаше раменете и краката ни към земята и умората ни налегна още в самото начало на стръмнината. Времето беше слънчево, но тежко, имахме нужда на всеки пет крачки да почиваме,въздухът макар и чист не ни достигаше, а над нас се носеше някак мистична тишина. Дори и птички не се чуваха.
Няма да разказвам на дълго и на широко за странното посрещане, странните лица на собствениците на вилата, нито за невзрачната стая,към която нямахме никакви претенции да е пълен лукс. Гледката през прозореца ми беше достатъчна да съм щастлива – беше невероятно – погледът се носеше над старинни къщички,сгушени сред полите на планината, а небето имаше чудни краски от залеза на слънцето, след изминалия горещ ден. Не съм виждала никъде другаде такова небе – леко розово, преливащо в жълто оранжево и кафеникаво. Колкото повече се смрачаваше обаче, толкова повече умората натежаваше в краката и очите ми. Внезапно сред розовата мъглявина на небето ми се стори,че проблесна светкавица,което беше изключително странно,предвид липсата на буря и дъжд. Помислих,че се задава буря,но май не беше точно така. По-късно щях да разбера,че това е нещо нормално за белинташкото небе.
Още вечерта, когато се стъмни, умората изведнъж ме напусна. Когато децата заспаха си сипах чаша вино и излязох в градината. Направи ми впечатление, че продължаваше да властва някаква необяснима тишина, сякаш всички птички, насекоми и живи същества бяха потънали в нездрава дрямка.
Докато се наслаждавах на чудните звезди, които светеха над мен, изведнъж отново проблесна светкавица. Този път като че за секунди звездите се скриха, а небето се покри с мълниеносни облаци. Странно, но нищо не се чуваше,нямаше гръм след светкавицата, нито започна да се излива дъжд. Занемяла от странното природно явление, аз останах навън с прикован поглед към небето. Известно време чудни светкавици в светлосин и жълт оттенък прорязваха тъмното небе, а в един момент започнаха да се пресичат една друга. Съжалих, че нямам фотоапарат под ръка, за да заснема чудната гледка. Беше достойна за увековечаване.
Докато се чудех, дали разполагам с достатъчно време, за да изтичам за фотоапарата или ще изпусна гледката, някъде от север, откъм прословутите скали се чу странно извиваща песен, с думи, които не ми говореха нищо. Звучеше като стар български език,който едновременно ми е познат и едновременно неразбираем. Това ме стресна, имам чувството че бях попаднала на място, което не биваше да посещавам. В душата ми се загнезди едно безпокойство и страх,усещане за нарушаване на някакво равновесие, което не биваше да правя. Сякаш нещо ми нашепваше, че тук не ми е мястото и трябва да си ходя. Но това беше само усещане. Махнах с ръка,отпих от виното и реших, че е време да се прибирам. Тогава, в дворът на съседната къща се показа тъмна прегърбена фигура, която започна да се приближава към мен. Е, това ми беше достатъчно да зарежа всичко и да избягам. Междувременно светкавиците бяха спрели. Затворих се в стаята,заключих и хукнах към отворения прозорец, за да затворя и него.Когато се приближих, забелязах че тъмната фигура все още стоеше до оградата между двете къщи, но беше толкова неясна, че не можех да различа дори дрехите. Затворих прозореца и си легнах, сгуших се до съпруга ми и се зачудих, дали да не го събудя и да му разкажа всичко.
Задрямала съм…
Вървях по тясна пътечка, много много тясна-от едната ми страна бяха бели ръбати скали, а от другата бодливи храсти. Опитвах се да не падна и да не се надера цялата, но като че ли храстите протягаха острите си шипове към мен и успяваха да ме надерат. Подхлъзнах се и когато полетях към пропастта, с полезрение мярнах глава на орел, която се подава от скалите, цялата каменна, внушителна и неподвижна. В този момент се събудих, цялата плувнала в пот… Погледах ръцете си и извиках – бяха надраскани, сякаш наистина бодливи храсти бяха жулили кожата ми…
Не се чувствах добре на това място. Събудих се по изгрев, облекчена от слънчевите лъчи и от усещането, че съм се спасила… Клепачите ми тегнеха, нямах никакъв апетит …
Слязохме на закуска и аз забързано заразказвах на съпруга ми, какво ми се е случило през нощта. Тогава жената, която ни направи кафе ми каза, че предната вечер отново е дошъл екстрасенс и е довел този ужасен безпорядък в природата. Много ме изненадаха думите й. Не обичам да говоря с непознати, но този път любопитството надделя. Попитах я, какво има предвид, а тя ми разказа, че над Белинташ имало особено магнитно поле, което екстрасенсите използвали, за да подсилват магнитните си полета. Хората в местността били свикнали с моментния прилив на магнитни бури, както и наелектризирането на небето, както и безпокойството в животните или пък дълбокия им странен сън,но нещата се влошавали особено, когато екстрасенсите се намесвали. Дълго след това небето не се успокоявало, а по-чувствителните хора,които имали особена аура и силно енергийното поле, се повлиявали от тях,сънували странни сънища, дори се случвало да бълнуват и да са в транс /тук явно визираше мен и страшно ме ядоса, а наум си казах повече да не говоря с откачалки/.
Чудех се, с какъв акъл попаднах на подобно място. Направо се проклинах, че с лека ръка, запленена от чудните снимки заведох семейството си на подобно място.
През деня бяхме запланували да отидем до скалите, но на мен не ми се ходеше. И когато привечер по здрач, една възрастна дама влезе в съседния двор и аз любезно я поздравих, питайки кой живее в къщата, и след като тя ми отговори,че там отдавна никой не живее, и явно ми се е сторило, това преля чашата, стегнах си багажа и се прибрахме.
Може би ви се струва прекалено всичко, което разказвам. Честно казано, не съм човек на когото му се случват подобни неща.
Седнах пред компютъра и изрових всички неща,които пишеше за тази местност. Не можех да повярвам, че съм ги пропуснала – обичайни срещи на ясновидци,необясними магнитни полета, срещи с НЛО, странни събития, място за жертвоприношения от времето на траките, хиляди погребани души…
Дори баба Ванга казва за това място, че е с особена енергия,предсказва за взимането на 8 жертви, заради откритите съкровища и нарушената свещеност на мястото.
Всичко това го бях пропуснала и съжалих, защото не само не си отдъхнах, а изнервена и уплашена от тези събития, които ми се случиха, останах подтисната и наситена с негативи.
Скалите не видях, няма и да ги видя… Нямам никакво желание да стъпя повече там.
